В, древността днешните земи на България били
населявани от тракийците. Те били разделени на
многобройни племена и около 480 г. пр.Хр. биват
обединени от Цар Терес.в Одриско Царство, чийто подем
настъпва по времето на управлението на Ситалк и Котис I.
Тракия била завладяна от Филип II Македонски и синът му
Александър Велики, но възвърнала независимостта си по времето на
Севт III. През III век пр.Хр. на тракийски земи съществувало Келтско
Царство със столица Тилис (днешно Тулово близо до Казанлък в
централна България). През II в. пр.Хр. римляните навлезли в
тракийските земи и войните продължили до 46 г., когато Тракия
станала римска провинция.
Дионисий, богът на виното, почитан от гърци и римляни; Орфей,
великият поет на античността; и Спартак, изтъкнат военен водач и
фолклорен герой, са между тракийските митически и исторически
личности.
Въпреки че траките не са оставили писмени сведения, тяхното
наследство е съхранено в многобройни гробници и съкровища,
разкриващи удивителната цивилизация на хора, които очевидно са
били много по-развити от „дивите, кръвожадни воини” описани
Херодот. В България има повече от 60000 могили, които съдържат
около 2000 непроучени археологически обекта. Едни от най-
значимите тракийски паметници са гробниците в Свещари и Казанлък,
Староселския мавзолей, столичния град Севтополис и храмовете в
Татул и Перперикон. Също така повече от 80 тракийски съкровища са
били намерени в българските земи, включително известното
Панагюрско съкровище, Рогозенското и Вълчитрънското съкровище.
По-голямата част от златните съкровища датират от V-IV в. пр.Хр,
въпреки че пред-тракийското Варненско златно съкровище датира
около 4,500 г. пр.Хр. – най-старото злато в света. Голям брой
артефакти, включително и Златната маска на Цар Терес са намерени
в Розова долина в централна България, станала известна поради
това като „Долина на тракийските царе”. Тракийското злато придобива
все по-голяма световна популярност.
VII век пр.Хр. – VII векРедактиране
Стара Велика България
По време ранносредновековното Велико преселение на
народите, на Балканския полуостров нахлували множество
келтски, германски, български, хунски и славянски племена,
като някои от тях пребивавали по-продължително или се
установили трайно, сливайки се с местното население. В частност, в
средата на IV век група готи се заселват в района на Никополис
ад Иструм (днешното селище Никюп край Велико Търново), където
техният водач Епископ Вулфила създава готската азбука и превежда
Библията на готски, издание което е първата книга на германски език.
Смята се, че самите древни българи имат смесено потекло,
първоначално източноиранско (което ги прави „братовчеди” на
съвременните афганистанци и иранци), с по-късно угро-финско и
тюркско влияние. Te дошли в Европа от своята стара родина –
Царството Балхара разположено в района на планината Имеон (днешен
Хиндукуш в северен Афганистан), и построили своите „каменни градове”
в Северен Кавказ. Според хрониката от VII в. „Именник на българските
владетели”, ранната българска държава в Европа била основана от Кан
(Хан) Авитохол през 165 г. Още наскоро преди Христа обаче някои
българи мигрирали през Кавказ в съседна Армения и основали
Княжество Вананд, оставяйки неколковековно документирано
присъствие в арменската история. През IV-VII в. българите нападали
Централна и Източна Европа и се прочули като страховити воини,
уважаващи закона и справедливостта. През VII в. те се заселили в
Италия, Бавария, Панония (днешна Унгария), Македония, и Волжка
България (днешна Чувашия, Татарстан, Самара и прилежащи руски
територии). Български златни съкровища от тази епоха са намерени в
Надсентмиклош (Унгария), Врап (Албания), и Мала Перешчепина
(Украйна), последното от които е погребалното съкровище на Кан
Кубрат.
През 632 г. Кан Кубрат обединил повечето български земи – по това
време част от по-обширна аваро-българска федерация простираща се
до Алпите на запад – в независимата държава Велика България („Стара
Велика България” в римските хроники), която била разположена
северно от Черно море и ограничена от Карпатите, Кавказ и река Волга.
Източната Римска империя (наричана Византия от съвременните
историци) признала новата държава през 635 г. Наследникът на Кан
Кубрат, Кан Аспарух разширил Велика България на Балканския
полуостров, завладявайки византийски територии в Мизия и Малка
Скития (днешна Мизия и Добруджа – земите между Стара планина,
Дунав и Черно море). Сключването на мирен договор с Византия през
681 г. и основаването на новата столица Плиска южно от Дунава се
смята за начало на Първото Българско Царство.
VII век – ХI векРедактиране
Първо Българско Царство
В началото на VIII в. арабите се опитали да нахлуят в
Европа през Балканите, но били разгромени от обединените
сили на българския Кан Тервел и византийския император
Лъв III през 717-18 г. Тази победа била повратна точка в
Европейската история, защото отблъснала вълната на мюсюлманските
нашествия от изток за повече от 600 години, до османското нахлуване
през 14 в.
Кан Крум завладял Сердика (днешна София) и долината на река Струма
през 809 г., което позволило на българската държава в Македония,
основана от Кан Кубер през 685 г. да се обедини с Първото Българско
Царство. В Централна Европа държавата на Кан Крум граничила с
Франкската империя на Карл Велики. Този процес на териториална
консолидация на България като една от основните европейски държави
през Средновековието вървял успоредно с процеса на сливане на
българите с местните славянски племена, с романизираните,
елинизирани и славянизирани траки и друго местно население.
Българите дали своята държавническа култура, а общият език се развил
на основата на славянския. (Славянският език е имал уникалното
предимство на „лингва франка”, тъй като бил познат на другите
езикови групи – в частност на българите които преди това
съжителствали със славяни във Велика България, както и на
романизираното и елинизирано местно население.) Формирането на
новата българска народност било завършено с акта на християнизация
на България през 865 г., който осигурил и обща държавна религия.
Със създаването на Велика България и Първото Българско Царство,
българите въвеждат нов модел на изграждане на национални държави
в Източна Европа. Дотогава, многонационалната Византийска
империя претендирала за универсалност като уникална земна
проекция на Небесното Царство. Следвайки дългата си традиция на
държавност обаче българите отхвърлили тази претенция и създали своя
собствена държава, оцеляла при всички последвали възходи и падения
на историята.
Освен че разчупва „политическия монопол” на Византийската империя
в Източна Европа, България също така нарушава монопола на
латинския, гръцкия и еврейския език като единствени „свещени езици”
на християнството. Заедно с въвеждането на християнството като
официална религия, обща и с Византия и Рим, Княз Борис I
Покръстител осигурил одобрението и на Папата и на Патриарха на
Константинопол, щото църковен език да бъде говоримия език на
страната. В Западна Европа свещените книги станали достъпни за
обикновените хора доста по-късно, с немския превод на Библията от
Мартин Лутер през 1534 г., и английската версия на Библията на Крал
Джеймс от 1611 г.
Борис поръчва създаването на кирилицата и основаването на висши
училища в Преслав и Охрид ръководени съответно от Св. Наум и Св.
Климент, където църковните книги били преведени и списвани на
български, и свещенослужители били обучавани за близо 20-те хиляди
църкви в страната. Така през IX-X в., и особено по време на т.нар.
„Златен век на българската култура” при управлението на Цар Борис и
неговия син Цар Симеон Велики, България се превръща в огнище на
кирилицата и на българската славянска култура, която през следващите
векове се разпространява във Византия, Сърбия, Босна, Хърватия,
Трансилвания, Влахия и Молдавия, както и в Киевска Рус и
Московското Княжество (предшественици на Русия, Украйна и
Беларус).
XI век – ХV векРедактиране
Второ Българско Царство
След един период на византийска доминация през 1018-
1165 г. България възвръща своята независимост и ролята
си на важна регионална сила в съперничество с Кралство
Унгария и Византийската империя, която на свой ред била
владяна от кръстоносците като Латинска империя през
1204-1261 г. България се простирала до Черно море, Егейско море,
Адриатическо море, Босна, Унгария и Карпатите. Второто Българско
Царство просперира при Цар Калоян и неговите наследници Иван Асен II
и Светослав Тертер, а по времето на Иван Александър се радва на
културен ренесанс известен като „Втори Златен век на българската
култура”. Столицата Търново става политически, икономически, културен
и религиозен център смятан за „Третия Рим”, за разлика от упадъка на
Константинопол след загубата на ключовите малоазийски територии на
Византия завзети от турците в края на XI в. Множество манастири
и църкви били построени или обновени, литературното творчество
процъфтява, а българските художници започват да създават
реалистични образи – като тези в Боянската църква в София – още в
средата на XIII в., доста преди Джото и ранния Италиански Ренесанс.
Балканската история получава нова насока с Османското завоевание,
улеснено от феодалната раздробеност на региона през късния XIV в. В
частност, България била разделена на Търновско царство, Видинско
царство, Княжество Добруджа, васалните княжества Влахия и
Молдавия (които останали автономни в Отоманската империя), и
няколко по-малки феодални владения в Македония. Последната
българска държава която паднала била Видинското царство през 1422 г.
XV век – ХIX векРедактиране
Българските етнически територии към втората половина на 19ти век (Цариградска конференция 1876)
По времето на повече от четирите века отоманско
господство, българите се борили срещу него като хайдути и
въстаници. Опитите за освобождаване включват Търновските
въстания през 1598, 1686 и 1835 г.; Чипровското
въстание през 1688 г.; Карпошовото въстание през 1689 г.;
Нишките въстания през 1737 и 1835-41 г.; Видинското въстание през
1850 г. и др.
Османската система третирала българите като втора категория хора,
принуждавани да плащат по-високи данъци от мюсюлманите. Въпреки
потисничеството и българския стремеж към независимост, етническите
българи и българските турци изградили здрава традиция на взаимна
етническа и верска толерантност, която се съхранила въпреки отделни
отклонения (последно от които е кампанията за насилствено
преименуване извършена от комунистическия режим през 80-те
години на XX в.). Както проповядва националният герой и лидер на
движението за независимост Васил Левски, неговата борба е за „чиста и
свята република” в която „българи, турци, евреи и други” ще се радват
на равнопоставеност „било във вяра, било в народност, било в каквото
било ...”.
XVIII и XIX в. са период на икономически и културен възход на
българските земи известен като „Възраждане”. Българите били
предприемчиви и трудолюбиви, продавали своите занаятчийски и
индустриални изделия по пазарите на Империята и купували земя за
основа на фамилното земеделие което формирало гръбнака на нацията.
Изградена била и автономна българска образователна система,
първоначално с църковните т.нар. килийни училища даващи основна
грамотност, а по-късно с добре уредени общински светски училища,
заедно с читалищата представляващи уникални български културно-
просветни центрове.
В геополитически план, българите били в неизгодно положение спрямо
други балкански народи, стремящи се да отхвърлят Отоманското
владичество. Разположени в средата на Балканския полуостров, с
югоизточна периферия в близост до имперската столица Истанбул
(бившия Константинопол), българските земи естествено били
последните, които Османската империя би била готова да загуби.
Освен това, териториалните апетити на определени големи европейски
държави имали неблагоприятно отражение за българските интереси.
Британците завзели остров Кипър; Италия анексирала Додоканезките
острови; Австро-Унгария притежавала Трансилвания и анексирала
Босна; Русия завзела източна Молдавия (Бесарабия и Буджак), с което
отнела достъпа на Румъния до Черно море северно от Дунава,
предлагайки в замяна морски излаз в българската Добруджа. Така
Гърция, Сърбия и Румъния били мотивирани да търсят разширение в
преобладаващо български етнически територии. Освен това,
Великобритания и други западноевропейски сили не одобрявали
възстановяването на голяма българска държава, опасявайки се,
(неоснователно, както ще покажат българо-руските отношения
впоследствие) че би служила на амбицията на Русия да завземе
стратегическите Черноморски проливи.
Политическата еманципация на българите в Османската империя
започва с освобождаването на Българската Църква от зависимостта ѝ от
Гръцката Патриаршия в Константинопол. Това станало с учредяването
на Българската Екзархия през 1870, съгласно султански ферман
включила всички преобладаващо български епархии в Империята; в
частност, Скопската и Охридската епархии се присъединили след
допитвания спечелени с над 90% от гласовете. Българската Екзархия
изиграла важна роля в насърчаването на българските интереси,
националното съзнание и образованието.
XIX век – ХX векРедактиране
Трето Българско Царство
Решаваща стъпка към независимостта на България било
т.нар. Априлско въстание от 1876 г., което предизвикало
Цариградската конференция на тогавашните Велики сили
в Европа: Великобритания, Германия, Австро-Унгария,
Франция, Италия и Русия. Конференцията определила, че
към втората половина на XIX в. българската етническа територия се е
простирала до Тулча и делтата на Дунав на североизток, Охрид и Костур
на югозапад, Лозенград и Одрин на югоизток, и Лесковец и Ниш на
северозапад. Великите сили определили подробно и начина на
управление на тази територия, която следвало да се организира в две
автономни български провинции на Османската империя: Източна, със
столица Търново, и Западна, със столица София.
Османското правителство отказало да изпълни решенията на
Цариградската конференция, предизвиквайки Руско-Турската война
1877-78, завършила катастрофално за Турция. В резултат, на 3 март
1878 г. бил подписан предварителният мирен договор от Сан Стефано,
предвиждащ възстановяване на българската държавност (поради което
3 март е национален празник на страната).
Последващият Берлински конгрес обаче ревизира условията на
Санстефанския договор, като отлага окончателното решение и с това
създава една кутия на Пандора с бъдещи конфликти. В частност,
българското население било разделено на пет части: днешна северна
България и Софийския регион образували почти независимото
Княжество България; северна Тракия станала автономната Османска
провинция Източна Румелия със столица Пловдив; българските земи в
Македония и южна Тракия останали под пряко турско управление;
долината на Българска (или Южна) Морава била присъединена към
Сърбия; а Северна Добруджа била дадена на Румъния.
Борбата за възсъединяване на българите останала ядро на
националната доктрина на България до средата на XX в., и включвала
дипломация, организирана съпротива, едно мащабно въстание, и цели
пет войни в рамките на шестдесет години. Тази борба е успешна, макар
и частично, и с висока цена – България дава 140000 убити войници и
офицери само през Балканските войни 1912-13 г. и Първата Световна
война. Огромен брой етнически български бежанци напускат родните
си места и се преселват в свободна България, особено след Илинденско-
Преображенското въстание 1903 г. във владените от Турция области
Македония и Тракия (120000 бежанци), след Балканските войни
1912-13 г. и Първата Световна война (350000), и в 1940 г. (67000 от
Северна Добруджа). В обратната посока, етнически турци и гърци
емигрират съответно в Турция и Гърция.
След Съединението с Източна Румелия и победоносната война със
Сърбия през 1885 г., Княжество България е обявено за напълно
независимо царство през 1908 г., по време на царуването на Цар
Фердинанд I Български. Обединената страна става водеща военна сила
на Балканите в последвалата серия от три войни.
Първата Балканска война през 1912-13 г. е последвана веднага от
Втората Балканска (Междусъюзническата) война 1913 г. В първата,
България Сърбия, Гърция и Черна Гора разгромяват Турция; във
втората, България губи срещу Гърция, Сърбия, Черна Гора, Турция и
Румъния. В резултат от двете войни турските територии Пиринска
Македония, Родопите и Средиземноморския бряг между реките Места и
Марица е отстъпена на България, която от своя страна отстъпва Южна
Добруджа на Румъния.
През Първата Световна война България участва на страната на
Централните сили. Военното усилие е неимоверно; при население
4,5 млн души, България формира 885-хилядна армия. Въпреки
превъзходството на българската армия в сраженията с армиите на
Великобритания, Франция, Русия, Румъния, Сърбия и Гърция, страната
не може да разчита на успех след намаляване усилията на съюзниците
Германия и Австро-Унгария на Балканския фронт през 1918 г.
Поражението води до загубата на Цариброд, Босилеград и Струмица
дадени на Сърбия, а българското Средиземноморско крайбрежие
е дадено на Гърция. Тези промени на границите са последвани през
1940 г. от възвръщането на Южна Добруджа след договаряне с Румъния, с
което приключва оформянето на съвременната територия на България.
XX век – ХXI векРедактиране
Република България
България отново застава на страната на Германия през
Втората Световна война, избор който има повече общо с
избирането на по-малкото зло между Сталин и Хитлер,
отколкото с преследването на териториални амбиции.
Страната не изпраща войски на Руския фронт, но
съдейства на немското нахлуване в Югославия и Гърция, и получава
управлението на територии с площ 42466 кв.км и население 1,9 млн
включващи Средиземноморския бряг между река Струма и залива
Енос; Вардарска Македония (днешна Република Македония) с
изключение на населените с албанци западни области дадени на
Италия; и част от долината на Морава в Сърбия. Българската
администрация действа в тези територии през 1941-44 г., като е
предоставено българско гражданство на всички етнически българи (2/3
от тогавашното население), както и всички други при тяхно желание.
В днешно време този статут от Втората Световна война се използва от
десетки хиляди хора от Република Македония, които получават
българско гражданство.
Евреите обаче не получават това право, тъй като немската политика е
предвиждала тяхното унищожение: 11363 от тях са били депортирани.
Нещо повече, Хитлер оказва силен натиск върху Цар Борис III
Български щото да бъдат изпратени в Германия и 50-те хиляди евреи от
същинска България. Цар Борис отказва, подкрепен от Народното
събрание (Заместник-председателят Димитър Пешев играе видна
роля), Православната църква, и българската общественост.
Българските евреи остават невредими, и след войната получават
разрешение да емигрират в Израел, както повечето от тях постъпват.
България предоставя няколко дивизии за окупацията на сръбски и
гръцки територии по директно немско управление, с което освобождава
немски части за фронта. През декември 1941 страната обявява война на
Великобритания и САЩ (но не и Русия). Военните действия се
ограничават от въздушни битки, като 168 български селища са
бомбардирани, 2434 сгради са унищожени, убити са 1290 българи, а 117
самолета на Съюзниците са свалени. Малко преди края на Втората
Световна война страната сменя лагера и българската армия стига до
Австрия в сражения с немската армия, с загубата на 30,000 убити.
Съветските войски навлизат в България през септември 1944,
насърчавайки смяна на режима която поставя България под руска
доминация, одобрена от споразумение между Чърчил и Сталин за
разделяне на Балканите. Само за няколко години страната е
преобразувана от монархия в „народна република”, индустрията е
национализирана, а политическата власт приватизирана от
Комунистическата партия. През 1954 лидерството на партията (а оттам
и на държавата) е поето от Тодор Живков, който остава на власт то края
на комунистическия проект през 1989 г.
Въпреки известен начален прогрес в икономиката, здравеопазването и
образованието, още към края на 70-те години на миналия век
комунистическата система достига границата на възможностите си, за
едно десетилетие банкрутира, и се срива в България както и навсякъде в
Източна Европа и Съветския съюз.
Последното десетилетие на XX в. е период на преход обратно към
демокрация и свободен пазар, осъществен в контекста на
Атлантическата и Европейската интеграция. Заедно с Румъния,
България се присъедини към НАТО през 2004 г. и ЕС през 2007 г.
НАТО, САЩ и Европейския съюз осигуриха насоките, подкрепата и
стимулите за политическите и икономическите реформи; нещо повече,
с тяхна помощ стана възможна една съвършено нова перспектива в
регионалните отношения. За пръв път в съвременната история
балканските нации споделят общи цели и обща визия. Традиционно
негативните нагласи между хората на Балканите все повече остават в
миналото, а балканската идентичност започва да става източник на
гордост.
