Почти без изключение авторите на учебници твърдят, че "прабългарите принадлежат към тюрко-алтайската езикова и етническа общност". Словен фонд и граматичен строй с паралели в източноиранските памирски реликтови говори; именна система с ясни етимологии към иранската именна традиция; съ-битийна причастност по писмени извори към факти отпреди хунското нашествие в Европа; археологически данни за бита и културата на древните българи, които открояват много общи черти със сарматската култура - тези и други сравнения правят единствено достоверен извода, че древните българи са били източноирански народ, най-вероятно от сакско-масагетската общност. Доста елементи в културата им показват, че са имали контакти с цивилизациите на Двуречието още по времето на Ахеменидски Иран. През II в. пр. Р. Х., когато Средна Азия се превръща в арена на съперничество между Китай и империята Хунну, българите, заедно с други северно- и източноирански народи, са принудени да мигрират на югозапад. Така започва и разпадането на българския етнически масив. В сърцето на Средна Азия те попадат в една синкретична, но рядко хармонична в многообразието си културна среда, в която се пресичат персийски, северноиндийски, китайски и елинистични влияния - последните донесени тук от войните на Александър, Селевкидите и утвърдени от владетелите на Гръко-Бактрия. Тази културна среда ражда две мощни държавни образувания - Партия и Кушанската империя. Вероятно още там българите са се разделили с класическия номадски бит. И втора важна особеност - при българите, както и при партяните и кушаните, родовият строй пряко се проецира върху структурата на ранните протодържавни и държавни формирования, които те изграждат по-късно в Европа.
        В края на старото или началото на новото летоброене, под външен натиск, а може би и в резултат на борби за политическа централизация е изхвърлена първата българска миграционна вълна към Европа. По древните търговски пътища българите достигат Северен Кавказ и както свидетелствува арменската историография най-старата "Земя на българите" там е била в планините. Дори когато почувствували силата си постепенно започват да овладяват лесостепната зона, тази земя остава естествена цитадела на българското етническо присъствие в Северен Кавказ поне до Аспарух, ако не и по-късно. Макар и преселението на запад за известно време да консервира отделни черти от номадския начин на живот, както вече отбелязахме българите не са класически номади, сиреч пастири, които следват стадата си в тяхната естествена сезонна миграция. В Северен Кавказ те усядат, строят градове, прилагат самобитна фортификационна система за защита. Древните българи са били отлични скотовъди; майстори на приложните занаяти - кожари, грънчари, с вещина са обработвали различни метали. Векове те държат монопола върху търговията с кожи от Северна Индия до Западна Европа. Не им е било чуждо и земеделието. Това е дало основание на средновековните хронисти и генеалози без колебание да ги поставят в числото на старите библейски народи като яфетити, коляно от "дома на Тогарма". Но има и конкретна причина за тяхното причисляване към епонима на древната Урарту и Армения. Племето Влндур Булгар Вунд, водено от Вананд, пресича Кавказ и търси мирно заселване в Армения. Те "за дълго", както свидетелствува М. Хоренски, се настаняват в района между изворите на реките Аракс, Кура и Чора. Историците са почти единодушни, че племенните названия "оногур", "уногундур, "огхондор-блкар(пришълци)" визират същото това племе, което първо попада в полезрението на арменската и гръко-латинска историография. То има централна роля в най-ранната българска история, а участието му за изграждането на Дунавска България е решаващо. Част от арменските българи приемат християнството редом с арменския народ и с това поставят началото в християнизирането на българския народ. Размирният IV в. в арменската история и разливането на хунската вълна до Северен Кавказ са най-вероятните причини, довели до вторичното мигриране на повечето арменски българи обратно към Северен Кавказ. Останалите, известни с етнонима "ванандци", за определено време запазват своята идентичност и са един от възможните източници на топонимите "Булгар-даг", "Булгар маден", "Булгар-мазара" и пр., запазени до края на миналия век в Киликийския Тавр - люлката на Киликийска Армения.
        Българите са държавнотворен народ. Чрез "Именника" на своите канове самите те са засвидетелствували, че поне от 60-те години на II в. сл. Р. Х. имат ясно изразено етнополитическо самосъзнание, а следователно и някаква форма на държавност, олицетворени от континюитета във властта на династията Дуло. Някои историци изчисляват, че с прекъсване между 737-802 г. династията Дуло управлява България от Авитохол до Борис II или около 750 години. В този период се включва "епохата Авитохол", сменена след разпадането на Хунската империя от "епохата Ирник". "Старата, Велика България" достига своя апогей при кан Кубрат. Хазарският удар в средата на VII в., а половин век по-късно и арабската инвазия от юг, окончателно разкъсват етнически българите. Велика България продължава да съществува чрез две нови Българии, пренесли центровете на своя обществено-политически и икономически живот в някогашните северни и западни периферии на Стара България. Българите край Волга и Кама, в Хазарския хаганат и при Долния Дунав, в Трансилвания и Северна Италия не забравят общия си корен. Фактите, които потвърждават това не са малко: оттеглянето в Омуртагова България и Панония на въстаналите българи срещу хазарския хаган Обадий след края на гражданската война; преселването на водените от Билла, Боксу и Хеген българи край Дунав през 970 г.; пристигането в Дунавска България на оглавената от Юлиан (1235 г.) експедиция, тръгнала да търси прародината на унгарците с молба към Иван Асен II да им се укаже пътя към Волжска България и пр. Държавнотворността на българите личи и от поведението им в амалгама от племена и народи, заливали Европа при Великото преселение на народите. Всеки претендент за властта е трябвало да се съобразява с евентуалното българско присъствие в конфедералните структури. Но най-ярко това качество е демонстрирано в утвърждаването на Дунавска България.
        Положението на Аспаруховите българи е било незавидно, да не кажем критично. Те напускат "старата Велика България" и се оттеглят на запад към периферията й като с ариергардни боеве възпират връхлитащите ги хазари на всеки възможен рубеж, най-често по протичащите от север на юг към Черно море реки. От запад българите са били принудени да преодоляват съпротивата на аварите, решили да се възползуват от създалата се ситуация. И в този момент срещу Аспарух се изправя самият византийски император с елитните си легиони, принудили преди това аварския хаган да превие коляно пред василевса и смачкали на изток съпротивата на омаядския халиф Муавий. Това, което се случва по-нататък П. Коледаров много точно нарича "Устройване и признаване на българската държава от Византия"[сп. Исторически преглед, кн. 2/1988 г.], защото не става дума за създаването на нова държава. В словото си на 9.VIII.681 г. пред VIВселенски събор презвитер Константин Апамейски подчертава, че византийците са претърпели поражение не от някакво племе, а във "войната с България" [ГИБИ, т. III,с. 170]. От казаното може да се направи само един извод, че България вече е била с ясно изразена "международноправна персоналност". "Подписването на един международноправен акт - заключава П. Коледаров - обаче несъмнено не следва да определя датата на възникването и да се смята за начало на държавата при положение, че тя участвува в него като обособено и устроено още преди това образувание"[Цит. съч. с. 75]. В подкрепа на това е и фактът, че навсякъде в изворите, отразили тези събития, българите са определени като "етнос - народ", а не като племенна дружина, размирила Дунавския лимес на империята. Хронистите са чувствували, че става нещо необичайно. До този момент варварите са пребивавали на територията на империята или като амаксовий - нашественици, които след оплячкосването й я напускат; или като федерати. За пръв път е оспорен принципа на ойкуменизма - "правото на империята да владее вселената и народите". Със силата на оръжието е утвърдена суверенна държава "на самата територия на империята" и императорът е бил принуден с международноправен акт да признае фактическото положение. Нещо повече - на Византия, правоприемницата на хилядолетен Рим, България противопоставя достолепието на своята династична традиция, самобитната си военно-политическа и административна система, обичайно право и начин на живот, доминиран от висши духовни ценности. Уверени в достойнствата на собствената си култура и свикнали да отстояват уникалността й в подчертано синкретичната културна среда на Средна Азия и Северен Кавказ, те не са се страхували от обезличаване в контактите си дори с Византия. Ето защо някак странно звучат твърденията за пълната им асимилация, за безследното им поглъщане от славянското море.
        Г. Б. Феодоров, Л. Нидерле и др. историци датират славянското заселване на Подунавието в началото на нашата ера. Но те се позовават на една късна добавка у Евсевий, в която става дума и за аварите, а за тях е твърдо установено, че се появяват по Долния Дунав през втората половина на VI в. Редица автори се опитват да аргументират тази теза като свързват ранната поява на славяните в писмените извори с етнонима "венеди/венети". Прокопий Кесарийски, Менандър, Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката не говорят за "венети". В един ред с анти и склавини ги поставя готският историк Йордан. Но за венеди пише Плиний Секунд [Nat.Hist., VI.35]и ги определя като сармати. Тацит се колебае дали са германци или сармати, тъй като за разлика от сарматите, чиито живот минавал на коне и превози, венедите, подобно на германците, си правели къщи, носели щитове и се предвижвали пешком. В съчинението си "Всеобща история" [II.17.5-7] Полибий отбелязва: "Страната, достигаща до Адриатика завладяло друго, твърде древно племе, носещо името венети: по отношение на нравите и облеклото, то малко се отличавало от келтите, но говори особен език. Писателите на трагедии често споменават за този народ и разказват за него много чудеса". Римският император Волузиан(251-253) е наречен Венедски за победа над венедите по Долния Дунав воювал с конгломерат от скито-сарматски племена. Към тези факти полските учени Лер-Сплавински [Lehr-Splawinski T., O pierwothych Wenetach.In - Inter armazbior prac,ofiarowanych K.Nitschowi,Krakow,1946]и Ловмянски [Lowmianski H., Poezatki olski,Warszawa,1964,I.90-92]добавят и следните аргументи:

# В ранносреновековните извори славяните никъде не се споменават под етнонима "венеди".
# Етимологично свързаните с това име топоними и хидроними се срещат в Бретан, Северна Италия, северните райони на Балканите - области, в които славяните или никога не са живели или са се появили не по-рано от V-VI в. в. От това, че тези топоними и хидроними са възникнали по периферията на славянския етнос, където той се среща с други етноси, полските учени правят извода, че венедите са били индоевропейски етнос, населяващ някога земите впоследствие заети от западните славяни. Така съседите на новите преселници пренасят върху тях името на по-рано обитавалия тук етнос. По подобен начин и източните славяни получават своя етноним. Антите са били ирански етнос. Г. В. Вернадски вижда в тях периферни алански племена и извежда името им от осетинското "anda"-вън, "andag"-външен, от санскрит "anta"-край границата, граничен. През IV в. антите създават племенен съюз начело с Бож(Boz). Антите са били в пряк контакт с източните славяни, които приемат не само името им, щом изследователите подчертават, че са били доста по-различни от останалите славяни. Румънските археолози допускат славянска поява по Долния Дунав не по-рано от края на V в. и началото на VI в. Изследователят на Черняховската култура Е. А. Рикман поставя раннославянските паметници по Долния Дунав към VI-VII в. и смята, че е невъзможно да се докаже славянския характер на Черняховската култура и по-нататък да се търси връзката й с раннославянската и древноруска култура [Цит съч., с. 15].

        Ако съпоставим казаното до тук с писмените свидетелства за българско присъствие по Долния Дунав констатацията може да бъде само една - българите се появяват най-малко половин век преди славяните по тези места. С военната си мощ те отварят пътищата към Илирик и Македония, Мизия и Тракия за славянския свят. За пръв път славянски отреди прекосяват великата река през второто десетилетие на VI в. Набезите им зачестяват при управлението на Юстиниан I(527-565). Понякога те са ставали жертва и на други търсачи на щастие по земите на империята. През 544/45 г. херулите изтребват преминалите южно от Дунава славяни. Едва пет години по-късно е отбелязано първото славянско зимуване по тези земи. Славянската миграция става масова и с усядане в края на VI в. (Монемвазийската хроника 587/88 г.; Евагрий и др.) и особено в началото на VII в.(602 г.), когато окончателно рухва византийската отбранителна система по р. Дунав. В много случаи славяните са съпровождали българските, а по-късно и аварските дружини. Посоченото е дало основание на Л. Дончева и Ст. Ангелова да направят извода, че славянската колонизация е пряко следствие от настаняването на българите в региона, а не го предшества по време [Проблеми на ранносредновековната култура в Южна Добруджа; В - Славяни и прабългари. Първи международен конгрес по българистика, С., 1982 г., т. II,ч. 1,с. 168-169]. Приписката към Манасиевата хроника, която поставя за начало в овладяване балканските провинции на империята царуването на Анастасий (491 г.) показва, че българското присъствие южно от р. Дунав е преследвало стратегически цели. Когато от две посоки българите навлизат във владенията на империята, Кубер по стария Вардарко-Моравски път и Аспарух през Малка Скития установил центъра на държавата в Плиска, те са познавали земите, в които отиват, като дланта на ръката си.
В това време социалната организация на славяните е била в стадия на военната демокрация и те вече чувствували потребността от централизиран държавен организъм. След блестящата победа на Аспаруховите българи над Константин IV Погонат(668-685) славяните намерили в тяхно лице силен, верен и справедлив съюзник и покровител срещу авари и ромеи; народ с опит в държавнотворните дела. Планомерното разместване на славянските племена, северите от пр. Верегава на изток до морето срещу Византия и седемте племена - на югозапад срещу аварите, говори за прилагането на териториално-устройствен модел явно с вече проверена на практика от българите ефективност. И още един пример - в договора между България и Византия е имало специална клауза за защита на племенните славянски територии - Склавиниите - от византийски посегателства. Неспазването на тази клауза от договора изпитва на гърба си имп. Юстиниан II през 688 г. С конна армия той нахлува в Склавиниите и достига "чак до града Солун". Неочаквано в защита на славяните срещу него се изправя българската конница, което за малко не коства живота му. Ето защо не е чудно, че славяните доброволно са приели военно-политическото върховенство на българския кан, който е олицетворявал международноправната персоналност на държавата. Символични данъци, социална справедливост, сигурни гаранции срещу външни посегателства при равнопоставена договореност за права и задължения - това е формулата приобщавала постепенно и останалите племена към българската държава. Регистриран е един случай, в който славянско племе (тимочани) търси контакти с друг владетел и отговорът на българите за нарушаването на договора е бил трагичен за отцепниците.
Почти няма изследовател, който да оспорва приоритета на българите в устройването, организацията и управлението на държавата през Първото българско царство. Но от тук нататък оценките на историците за резултатите от двувековната демографска дифузия между българи и славяни са разноречиви. Особено драстично се разминава с фактите внушаваната и от учебниците теза за пълната, безостатъчна, включително и културна асимилация на древните българи от славяните. Като основен аргумент в подкрепа на тази теза се взема чисто количествения ръст на славяните и в културно отношение "езиковата анихилация" на древните българи. Археологическите данни обаче говорят за участието на значителни етнически маси българи в отстояването на българската държавност южно от р. Дунав [Виж напр. Етногенезис и културно наследство на балканските народи, С., 1971 г., с. 55]. По археологическата документация за разкопки на некрополи от първите векове на Дунавска България Р. Рашев ги изчислява поне на 1/3 от населението. Далеч по-радикален в изводите си е Д. Димитров ["Още за българския език и св. св. Кирил и Методий, сп. Ави-Тохол, кн. 6/1996 г. и сл.]. Но всеки сериозен учен знае, че етногенезисът не е единствено и само биологичен процес. Нещо повече - той е преди всичко процес, формиращ езиковата, религиозната, битово-фолклорната, изобщо културната среда и идентичност на даден народ, а с течение на времето не само политически, но и етнокултурно славяните започват да се идентифицират като българи.
        Предполагаемата тюркска етническа принадлежност на древните българи с хипнотична сила десетилетия наред насочваше усилията на езиковедите към тюркското езиково семейство. Резултатите бяха отчайващи. Тюркските понятия, попаднали в словния фонд на старобългарския език, се броят на пръстите на едната ни ръка. Заедно със съхранените и в новобългарския те са около 15 за някои от тях без сигурни гаранции, че са от допеченежки и доосмаски произход. Невероятно изглежда при активната диглосия между двата етноса и конвергенцията на езиците им почти безследно да се претопи езикът на държавнотворния, имащия военно-политическата власт при това съвсем немалоброен етнос. Откритите след 1946 г. надписи засилиха това съмнение. Доколкото в онова време на изток гръцкият език е бил общоприет език на търговията, дипломацията и културното общуване, и българските канове са изсичали каменните си послания с гръцко писмо, но редом с това за собствени нужди древните българи са използували своята руническа писменост. Те са били в буквалния смисъл на думата писмен народ и словата на Черноризец Храбър "чертьтами и ръзами читаахен и гатаахен поганх сонще" са се отнасяли за тях, а не за славяните. Възможно ли е само за два века да изчезне език, разполагал със собствена графична система за изразяване? Някои езиковеди сочеха членната форма в българския език като наследство от езика на древните българи; други (К. Влахов) такова наследство виждат в преизказното наклонение. Твърде особен славянски език било в граматично, било във фонетично отношение се оказва и съвременният български език. Нека изброим основните особености, както големият познавач и майстор на българската словесност Д. Талев ги формулира [Виж Македонските славяни са българи, С., 1939 г.]:

# Българският език единствен между всички славянски езици има член при съществителни, прилагателни, числителни, местоимения и причастия.
# Той единствен между другите славянски езици е станал аналитичен. Няма склонения и падежи, освен именителен, звателен и твърде рядко винителен.
# Единствен образува сравнителна и превъзходна степен при прилагателни, някои съществителни и глаголи с частиците "по" и "най".
# Единствен има така нареченото двойно лично местоимение.
# Единствен няма неопределено наклонение (инфинитив).

        Тези особености са неговата diferentia specifica,ясно отделящи го от всички славянски езици. Те очертават границите на българския етнос и са щит срещу спекулации с историята на близки и далечни нам "доброжелатели". Най-добре специалистите ще отговорят на въпроса за първичния материал на еволюцията довела съвременния български език до посочените радикални различия с останалите славянски езици.
        Променената гледна точка и упоритият десетилетен труд доведоха П. Добрев [Езикът на Аспаруховите и Куберовите българи. Речник и граматика., С., 1995 г.] до откриването на над 1000 думи в съвременния български език с етимологии към някои реликтови езици, говорими в Памир, Хиндукуш и Северен Кавказ, очертали пътя на българската миграция до Балканите. Ако са автентични дори и половината от тях, това вече по друг начин поставя редица проблеми от историята и развоя на българския език и култура. Хармонична с естествения процес на спояване между двата езикови пласта е била и дейността на светите братя Кирил и Методий. Като се има предвид, че освен около родния им град Солун и всички земи, през които преминават мисиите им с изключение на "сарацинската" са с осезаемо българско присъствие от векове (край р. Брегалница, в Хазарско, Панония и Северна Италия), можем да предположим за каква говорима реч те са стъкмяли своите букви. Езикът вече е бил един - старобългарски. Само това може да значи фактът, че в Житието на св. Димитър Солунски (VIII в.) се прави разлика между езика на българите и славяните, а в Житието на св. Климент Охридски двете названия вече се употребяват като синоними (Ив. Шишманов).
        Религиозната толерантност е един от основните принципи, върху които се утвърждава Дунавска България, защото както в изходната си позиция, така и в пътя към приемането на християнството двата етноса са твърде различни. Сравнително примитивната политеизтична и клоняща към пантеизъм религиозна система на славяните стои твърде далеч от християнството. Ето защо, за славяните покръстването в буквалния смисъл е било религиозно обръщане с всички рискове от съвместени култови практики, смисли и значения. При българите нещата стоят по-различно. Доскоро масово и почти без опоненти се налагаше възгледа за принадлежността на българите към тенгризма като религиозна система. И тъй като знанията, които имаме за нея са твърде оскъдни, нашите историци често ги допълваха с аналогии и свободни тълкувания дори на единични факти от най-различно естество. Например едничък Симеон Магистър пише, че Крум извършил човешко жертвоприношение край Константинопол и това вече се взема за достатъчно основание в учебниците да се отбележи, че "при войни, природни бедствия и др. били извършвани и човешки жертвоприношения". Най-напред В. Бешевлиев, а в последно време Ив. Венедиков и П. Добрев обърнаха внимание на голямо число явни иранизми в религиозните представи и обреди на българите. В бъдеще една широка дискусия би разкрила дългата и сложна еволюция на тези представи, но в едно мненията на изследователите се схождат - изповядваната от дунавските българи религия е била лишен от иконография монотеизъм. Въпросите на княз Борис до папа Николай I, макар и косвено свидетелствуват, че българите дълго са шлифовали религиозните си възгледи в пряк досег с юдаизма, а първите християни между тях са се появили през IV в. в Армения, за да ни постави Козма Индикоплевс между християнските народи още в 547/48 г. Религиозният развой на българите е преминал през всички "стъпала", приближаващи ги към християнската представа за Бога. Този процес е продължил близо пет века и покръстването е само негова финална фаза. За това бавно, но продуктивно усвояване на християнството говорят много факти:
Никой от арменските автори не споменава, че след покръстването на Армения българите там (ванандци) са останали с различно вероизповедание и логично те участвуват в Аварайрската битка в състава на християнските сили. До средата на XIX в. обвеяна с легенди в Северен Кавказ е съхранена християнска община Болгар. В Чирюртското градище (некропол №4) са открити две малки каменни църкви без покрив, аналогични на раннохристиянските храмове в Задкавказието и Близкия Изток с изкусно изрязани каменни кръстове. В Пентаполис българите се присъединяват към християнските сили и просъществуват етнически неасимилирани над осем века. Патриарх Никифор съобщава за покръстването на част от "хунската" върхушка през 619 г. в Константинопол. Присъщите на византийската историография понятийни архаизации, съдбата на хуните в началото на VII в. и интензивните дипломатически контакти между Византия и Велика България в този период дават основание на В. Златарски и Г. Моравчик да заключат, че става дума за част от българската аристокрация. Това кореспондира с будещото у някои историци недоверие свидетелство на Йоан Никиуски за покръстването на Кубрат. Аварският хаган поверява на Кубер пленниците-християни и те му остават верни не само в похода, но и след това. Върху оловен печат на кан Тервел четем: "Богородице, помагай на цезаря Тервел!" Хамбарлийският надпис противоречи на византийските писания за гонения на кан Крум срещу християните. На медальон кан Омуртаг е изобразен с кръст в дясната ръка. В четенето на древнобългарските надписи Ив. Венедиков обръща внимание, че не малка част и от другите надписи започват с кръст, а Омуртаговият надпис №43 веднъж е датиран по "Р. Х." - 820 г. и втори път от сътворението на света - 6327 г. Формулата "Р. Х." е означена с гръцки термини, които буквално значат "от появата на Истинския Бог". Следователно, българското божество, към което се обръщат в надписите си кан Омуртаг и българите "е толкова близко до християнския Бог, че може да се означава с неговото име, когато се пише на гръцки" [Венедиков Ив., Прабългарите и християнството, Ст. З., 1995 г., с. 165]. Хронистите с половин уста отбелязват трагизма в управляващата династия, свързан с християнството на първородния Енравота(Войн), което е ясен знак за степента на християнизация в българското общество. При следващите владетели то вече е почти легитимно. Споменатият Бог в надписите от Филипи е християнския Бог и затова В. Златарски определя управлението на кан Пресиан като период, който подготвил добре почвата за официално приемане на християнството в българската държава [Георгиев П., Първобългарският надпис от Филипи в нова светлина, сп. Исторически преглед, кн. 3/1990 г.]. В актовете на Осмия вселенски събор (869 г.) духовните звания на българските пратеници били записани с понятия, характерни за ранните източнохристиянски общности, което загатва исторически проекции и развитие на християнството в България преди официалното му приемане. За това П. Добрев специално отбелязва, че "прабългарите са донесли в нашата страна не само своето езичество, но и ранните наченки на своето християнство" [Добрев П., Каменната книга на прабългарите, С., 1992 г., с. 101]. Ив. Венедиков определя религиозната ситуация в България непосредствено преди официалното приемане на свето кръщение по следния начин:"Няма страна, в която езическият народ да се е намирал по това време в ръцете на едно ръководно малцинство, толкова близко до християнството, колкото българското". Едностранчиво се е тълкувала и мотивацията на българския двор за приемането на християнството. Някои изследователи поставят акцента на външния натиск - загубена война с Византия. Този факт може да е имал значение при избора на център, от който да се приеме християнството, но не и за самото решение, довело до промяна в официалното вероизповедание. Напълно уместна е бележката на Калин Янакиев, че преди да приеме свето кръщение от Константинопол св. княз Борис е търсил по същите причини контакти с Людовиг Немски(826-876). И освен политическа далновидност зад този акт стои също искрено търсещото чисто християнство сърце на един владетел, което личи от зададените към папа Николай I 17-ти и 106-ти въпроси. Вярвам, казаното е напълно достатъчно, за да стане ясно, че и в процеса на християнизация с далеч по-богат опит и с водеща роля са били отново българите.
        Резултатите от археологическите проучвания недвусмислено определят като по-развит в занаятчийско отношение етнос българския. Има данни, че и в земеделието чрез българите славянските племена се запознават с железния плуг. Фолклорът на древните българи, сюжетно вплел в себе си фигурите на българските владетели, "е станал и фолклор на българските славяни" (Ив. Венедиков). Дори традиционният български костюм с изключение на ризата е възприет от костюма на древните българи - колан, гащи тип "беневреци", кафтани, островърхи кожени шапки, трансформирани в калпаци, кожуси и др.[Нешева В., Костюмът през Първото българско царство (по археологически данни); В - Първи международен конгрес по българистика. Славяни и прабългари., С., 1982 г., т. II.ч. 1., с. 351-366]. И страничните наблюдатели са отчитали българската доминация в социокултурното спояване на двата етноса. Айнхард(770-840), биографът на Карл Велики, нарича подвласния на българския кан народ "общност на българите" (societas Bulgarorum). Няма нищо странно в това, че след като са упражнили културно влияние върху тюркски, угро-фински, германски и други племена и народи древните българи са изиграли ролята и на "цивилизатори на славянския свят" (Г. Фехер).
        Изброените факти, към които могат да се добавят още, идват не да оспорят или омаловажат славянското участие в изграждането на Дунавска България, но да обърнат внимание на действителната роля, която всеки един от двата етноса, съгласно писмените извори и археологически данни, е играл в сложния социокултурен процес на единение. Историческата истина прави излишни обясненията от типа - "българите се претопили, но останало името им". Ние сме българи не само, защото сме наследници на тяхната история, а защото тази история продължава да живее в нас и чрез нас, чрез нашите деца; защото носим в себе си плът от плътта им; защото в словата ни звучи и тяхната реч; защото корените на народната ни самобитност са заровени в техния бит и култура.